Нериса

Хмм, такаа. Аз съм четвърти клас, ако не сте разбрали. Кандидатствам в гимназия със следното съчинение на тема кукерландия (тези думи, които между сричките има тирета са пренесени, но във форума...Да кажем, че беше на Microsoft World):

Приключение с кукери

Какво става с мен? Все едно съм попаднала в друго измерение, но всичко е съвсем същото. Освен едно…

************************************************************************
Живея в малко градче, което се намира в Горнотракийската низина. Ние, жителите, го наричаме Ямбол, но повечето хора го знаят като „Кукерландия”. Сами се сещате защо.
Кукерските празници наближават. Никога не съм вярвала в това, че тези хора с маски гонят злите сили. Мисля, че това са измислици, с които хората да се забавляват. Може би обаче са се забавлявали така преди много години. За мен това е просто тържество с много дрънкащи неща.
Баба ми е разказвала много за кукерите. Баба Лена – как само я обичам! Впрочем съм кръстена на нея. Името ми е Лена. Не съм много висока. Майка ми казва, че съм „нор-мална”. Не знам дали е съвсем вярно. Късметлийка съм, че косата ми е руса и дълга. Естествено, за да не изглежда като корабно въже (като в рекламата на онзи шампоан), полагам доста грижи. Всички ми казват, че черните ми очи не отиват на косите ми и обратно. Аз пък мисля, че е супер комбинация. Не ме интересува особено какво мислят другите за мен.
Знам толкова легенди за дрънкащите хора с маски (Така ги нарича най – добрата ми приятелка – Дари). Не вярвам в нито една от тях. Добре де, не са толкова много, но схва-нахте идеята. Как може човек с кожено палто и ужасно плашеща маска да дарява поле-тата с плодородие, да гони злите сили и болестите и така нататък? Просто не вярвам и може би никога няма да мога да повярвам. Защо ли възрастните вярват в това? Въпрос, на който може да ми отговори само някой възрастен, а аз със сигурност няма да попи-там. Ще се получи: „Хей, мамо, а ти защо вярваш, че кукерите са вълшебни?”. Звучи ми твърде детско (все пак вече съм на 11 години) и все едно се бъркам в чуждите работи. Сигурна сама ще разбера, някой ден … (В който може би ще съм забравила детството си).
Както вече разбрахте, мислите ми не стоят на едно място повече от 5 минути. Сега през ума ми минава как разхождам малко сладко кученце, докато летя. Ех, мечти! Вяр-вам повече, че ще полетя, отколкото, че ще имам кученце. Няма да имам такова, докато не стана на 18 години и не се изнеса от къщи. За какво говорех? Пак не помня. Всички ми казват, че съм запиляна, немарлива, че много забравям. Питали ли са ви някога „Защо забрави?” ? Е, на мен ми се случва пет - шест пъти на ден. Вярно, досадно е, а и няма ни-какъв резултат върху мен.
Днес Дари ме пита дали ще ходим да гледаме кукерите. В тях тя намира нещо, но до-ри и не знае какво. Казва, че я вдъхновявали. За какво я вдъхновяват? Та тя дори не е на-писала стихотворение от втори клас насам! Както и да е. Ще отида с нея. Та нали тя ми е най-добра приятелка! Ще я придружа до там, ще ядем захарен памук, ще гледаме как рисуват със спрейове по големи платна; от общината, както винаги, ще се носи приятна, изпълваща с настроение въздуха музика… Като се замисля, няма да е толкова зле. Като дойдат кукерите отвсякъде ще се чуват потропвания, а после ще се приберем доволни от деня си. Дано стане така! Много не ми се вярва. Другата ми представа включва: шумотевица, блъскащ се народ, дрънкане от зори до мрак. Така денят няма да ми се хареса.
Денят дойде. Дари се вълнува, аз… Не знам. Не съм забелязала нещо различно в наст-роението си. На училище всички са като Дари, въодушевени от настъпващите празници. Няма да се питам защо, вече разбрах – няма да намеря отговор. След часовете ще оти-дем направо на центъра на Ямбол. Там ще заведат и децата от първи, втори и трети клас. И наши съученици ще са там.
Три, две, едно край на учебният час! Край на учебната седмица! Обещавам си, че няма да уча чак до неделя! Така, сега трябва бързо да отида вкъщи, да си оставя раницата и да сляза пред блока. Дари ще ме чака там.
Не трябваше ли обаче Дарина да ме чака, а не аз нея? Стоя си аз, мръзна си отвън. Си-гурно въобще не се сеща, че трябваше да отидем заедно. О, дойде!
- Извинявай, че закъснях! Малко се позабавих, докато… - От тези изречения нататък нищо не чух. Тя си говореше, аз кимах без да слушам. Защо е толкова… Как да кажа… Обяснителна?
- Няма нищо – oтговорих. – Така или иначе не те чаках дълго. – Докато казвах това, гледах навсякъде другаде, но не и в очите на приятелката си. Мразя да я лъжа! Мразя да лъжа, дори и непознати! Да не се отклонявам много от темата на мисълта си, че току виж Дари е забелязала, че не я слушам.
- Добре. Да тръгваме, защото ще изтървем идването на кукерите! – Бях съгласна с нея. Ако изтървем нещо, Росица (най-злобното и надуто момиче в нашето училище) щеше да ни разказва изпуснатите моменти, все едно са били най-хубавите мигове в живота и. Аз по принцип не и обръщам внимание, но Дари се натъжава, когато Росица и разказва за преживяванията. Мразех я, заради това, че беше по-висока и по-добре изглеждаща от нас с дългата си черна коса на бели кичури (Представете си! Аз няма да си направя кичу-ри може би никога. Мама не ми дава.) и големите си черни очи. Не трябва да я мразя, а да се радвам за нея заради тези неща, нали? Така е логично, но Росица така се фука с тях, че ти иде да и плеснеш един шамар. Но да не се ядосвам заради нея точно сега. Отиваме на празник, а за него ми трябва весело настроение!
Докато вървяхме по малката уличка „Мир”, срещнахме Виктор. Дари го харесва като повече от приятел. За мен си е едно обикновено момче, което е много добър приятел. Занимава се с типични неща – играе на компютърни игри, тренира футбол и така нататък. Той ми е най-добър приятел. Аз, Дарина и той сме другарската тройка. Имам и още приятели, разбира се, но те не заемат такова голямо място в сърцето ми, колкото момичето, с което вървим към центъра и момчето, с което ей сега се срещнахме.
- Хей, Вик! – Така му викам на галено. Дари не се възползва от този прякор. Твърде я е срам да стои пред него, а да му каже и „Вик”… ще и дойде в повече. Ех, любов, любов!
- О, здравейте, момичета! – явно досега не ни бе видял. Твърде бе зает с книгата си. Той откога чете толкова големи книги? Тя беше около четири сантиметра дебела. Като се има предвид, че Виктор не чете много, това четиво е абсолютен гигант за него!
- Каква е тази книга? – Най сетне се включи най добрата ми приятелка – Не е ли мъ-ничко дебела? – полюбопитства тя.
- Научната слава на България – беше отговорът му. – Малко ще се озоря, докато я прочета, но не е толкова голяма – гледаше я толкова влюбено. Да ти иде да си вземеш пуканки и да гледаш като на кино с най-добрите си приятели. Чакай малко! Главните герои са най – добрите ми приятели! Любовта им вече не ми харесва. Ако станат двойка, ще излизат предимно заедно и няма да ми обръщат внимание. Не, те няма да сторят по-добно нещо. Но, ако случайно се случи? Не знам какво ще правя тогава!
Вече пристигнахме. Какво облекчение! Празникът още не е започнал и Росица няма да ни „разказва”. Нейното разказване е равно на доза изнервена Дари. Мразя, когато тя се изнерви. Започва да си гризе ноктите, има изблици на гневност и… Въобще не трябва да сте около нея. Самата тя ме изкара от размислите ми:
- Виж, идват кукерите! Ето този е с такава огромна камбана! – Тя ми посочи един от преоблечените мъже.
– Не е ли малко странен? – Да, така е. За какво му е на този кукер такава голяма кам-бана? Направена е от желязо и е с размер на училищната ми чанта. Как ли я носи на кръста си без да падне?
Изведнъж ми стана лошо. Зави ми се свят. Какво е това чувство, което ме кара да си мисля, че се нося на милиони километри от Ямбол? Вече виждам замъглено. Все едно съм с главата надолу и кръвта ми тече, не от сърцето към всички крайници, а от всички крайници към сърцето. Започвам да чувам много разговори на хора, но толкова усилени, че ще ми пукнат тъпанчетата в ушите.
Изведнъж всичко спря. Чувствам се облекчена от болката, която изпитвах до преди малко. Пак мога да виждам и чувам нормално. Вече ми се струва, че просто съм сънува-ла. Мисля да кажа на Дари как се почувствах. Сигурно ще ме разбере. Но къде е тя? И Виктор го няма. Не виждам никой познат! Само кукери, кукери и да не изпусна…, а да, кукери! Ще полудея! Навярно вече съм изгубена сред многобройната тълпа! Към мен идва човек, надигнал огромен чук в ръка. Не, навярно не е човек, като се имат предвид котешките му уши и нос, също така и алените му ръце. Какво става тук? О, не! Той надве-си чука над мен. Не мога повече! Моля се да остана жива!
Какво стана? Нямам спомен. О, някой надвеси чук над мен! Дали още съм жива? Съ-дейки по белотата покрай мен, сигурно все още си живея. Но какво е това място? И по – важният въпрос: Какво правя тук?
- Ставай бързо! Не ме карай да идвам! – Прозвуча все едно го е казала малка мишчица (ядосана малка мишчица).
- Какво по… - ядосах се, че нещо толкова малко ме командва, но когато погледнах на-горе… не вярвам на очите си!
- Елфче! – извиках. Това бе първата реакция, която ми хрумна.
- Не съм елфче! – ядоса се малкото момиченце с крилца. – Аз съм феичка. Кажи го: Ф -Е - Я! Проста дума с три букви! Защо всички бъркат феичките с елфчетата? Няма нищо общо! Първо – ние имаме крилца, те – не! Второ – ние помагаме, а те – не!...
- Добре, схванах какво искаш да ми кажеш! – ядосах се. Може да съм уплашена, изгу-бена, но никой (освен родителите и учителите ми естествено) няма право да ми повиша-ва тон! Хващам се на бас, че мога да смачкам тази малка досадница с едно движение на ръката си!
- Какво? Можеш да ме смачкаш ли? Сега ще видим кой кого ще смачка!
- Чакай! От къде разбра, че съм си помислила това? Да не би да съм го казала на глас?
- Не естествено! Ти не знаеш ли третата разлика между елфчетата и феичките? Ние можем да четем мисли!
- А чу ли и онова с досадницата и повишаването на тон?
- Ти как мислиш? Защо съм бясна? Май не си много добра в логическите задачки – за-качки, а?
- Не намесвай училищните ми успехи!
Крещяхме си в продължение на около пет – до десет минути. След това се натъжих, че не знам къде съм и ми се прииска да съм си вкъщи и да гушкам любимото си плюшено меченце с чаша горещ шоколад в ръка пред телевизора. Липсва ми домът ми.
- Е, май не се запознахме? – попита ме примирена, че е загубила спора, ФЕИЧКАТА.
- Да – отвърнах и – Аз се казвам Лена, а ти?
- Аз съм Ким. Приятно ми е! Аз съм фея водач!
- Поясни ми какво означава „фея водач”, моля те!
- Феята водач е фея, която те води към определената от аурената ти нимфа цел.
- Аурена? Цел? Обясни по-подробно, моля!
- Толкова ли сте глупави вие, хората? – Пак се ядоса малката феичка – Аурената нимфа е твоята собствена нимфа. Хората наричат това съдба. Както и да е. Ти трябва да изпълниш тази цел на всяка цена. В човешкия свят е лесно, но тук… Е, да кажем, че няма да е така просто. Аз съм феята, която ще те води към тази цел, тоест фея водач. Сега разбра ли ме?
- Мисля, че да. – Толкова много обяснения. Главата ми се завъртя, но не! Няма да по-кажа слабите си места пред почти непознат човек (Не точно човек)! Макар, че ми се иде да се разплача, ще си лепна една голяма фалшива усмивка на лицето и никой нищо няма да разбере. Никой няма да разбере как се чувствам отвътре. Как искам да се прибера вкъщи, да прегърна мама и…
- Какъв беше онзи човек с големия чук? – сетих се изведнъж за този неприятен спомен. – Моля те, кажи ми!
- Какъв човек с чук? – след думите си Ким ахна – Да не би да си се срещнала Минор-пет? – Изглеждаше доста изплашена.
- Какво е Минорпет? – с тези моите обяснения… Сигурно вече съм накарала устицата на бедното момиченце да пресъхне.
- Ох, ти нищо ли не знаеш за нашия свят? Минорпет е същество, приличащо на човек, но с котешки нос и уши. Също така има и червени ръце. Тези същества са много опасни. Смъртни врагове на хора, кукери и феи. Елфчетата са техни съюзници. Да ти кажа честно, те са най злобните същества във взаимния свят. А ако ще ме питаш какво е взаимния свят, замълчи. Това е названието на мястото населявано заедно от хора, животни, расте-ния, феи, кукери, елфи и минорпети. – Последните думи бяха съпроводени с голямо не-доволство. Лицето на Ким изразяваше: „Не е ли малко пренаселено във взаимния свят?”
- Къде сме? – дойде ми на ум да попитам, за да сменя мрачната, за малката феичка, тема. Наистина това се и питах. Всичко бе бяло. Нямаше нито възвишения, нито низини. Не знаех откъде започва небето и къде земята. Странно и объркващо. Може би е нещо като стая, в която се прибират хората? Да не би да беше „човешка лудница” или нещо подобно?
- Не! Нямаме никакви „човешки лудници”. Това е безкрайно белище. Така се наричат местата, които са на края на света. По принцип те са бели и безкрайни. Ако видиш безк-райно чернище, което също е безкрайно, но черно на цвят, то тогава там преобладава злото. Този въпрос ми напомни за аурената ти нимфа. Тези нимфи контактуват с феите водачки мислено. Трябва да те заведа в центъра на Кониретия! Бързо! Може да нямаме много време. Не си мисли да ме питаш какво е Кониретия, защото няма време за това. Просто малко градче, за което нито един ЧОВЕК не знае. Хвани ме здраво в лявата си ръка, но без да ме стискаш!
Как ще стане това? Да я хвана здраво, но да не я стискам? Както и да е. Ще я хвана как-то мога.
След като я хванах пак ми се замая главата. Почувствах се по същия начин, както когато „излетях” от Ямбол чак до тук. Впрочем колко голямо ли беше разстоянието? Реших да попитам Ким, но от устните ми не се пророни нито звук. Явно скоростта на звука, бе-ше по-бавна от нас в момента. Супер! Сега остава да станем по-бързи от светлината и…
- Пристигнахме! Сега може малко да ти се гади и да ти се вие свят, но скоро ще ти ми-не! – толкова ми се гади и ми се вие свят, че не вярвам някога да спре.
Ето че щом видях всичко около мен, вече нямаше и следа от неразположението ми.
Топло е, макар, че е средата на зимата. А колко е красиво само! Виждам цяла улица (навярно главната улица) осеяна с малки къщурки. В малките им дворчета се зеленеят красиви ниски борчета. А на тях… Това рози ли са? Мислех, че розите растат като храсти, но тези тук подават любопитно главичките си през малките иглички на всяко борче. Тол-кова прекрасна гледка! Удивлявам се на всичко около мен. А само на няколко метра от последната малка къщурка се издига величествена кула, която ми прилича на… Но това е Айфеловата кула! (Едно лято от училище ходихме до Франция, Париж и разглеждахме забележителности. Виждала съм Айфеловата кула и мога да я разпозная от километри, а това е точно тя!). Удивена съм. Не, по скоро… Не знам как да опиша това чувство… Все едно съм поръсена с чаша възторг, лъжица удивление и лека, загадъчна щипка щастие.
Какво става с мен? Все едно съм попаднала в друго измерение, но всичко е съвсем същото. Освен едно…
- Защо навсякъде има кукери? – Учудването ми е толкова голямо, че започвам да мисля, че е възможно да го измеря в литри!
- Нали ти казах? Жителите на взаимния свят са: хора, животни, растения, феи, кукери, елфи и минорпети. Това е селището на феите и кукерите. Преди малко ти съобщих името му Кониретия. – От толкова обяснения ми се зави свят. Мислех, че съм по-умна, но днес се убедих, че се лъжа. Но пък това да не е география или история? Това е съвсем нов свят! Не знам защо съм толкова доверчива. Ами ако това е злата страна и минорпетите и елфчетата са добри…
-Как можа да си го помислиш? Ние сме добрите! Прави разлика! Елфчета + Минорпети = ЗЛО! Кукери + Феи = ДОБРО! Схващаш ли?
Пак забравих. Малката Ким може да чете мислите ми. Ще си помисля, че съм разбрала и избухливата феичка до мен ще се поуспокои.
- Тук няма ли малко лично пространство? – Каква съм! Единственото, което можах да измисля, бе да и се скарам! Просто съм уникална! Как можах?
Явно Ким прочете мислите ми, защото на лицето и засия усмивка. Не голяма и искря-ща, а срамежлива, но искрена. Това ми хареса. Обичам хората, които не преиграват с чувствата си. Хей! Мисля, че между нас се заформя приятелство!
Колкото и да ми беше топло от тези чувства, които изпитах ей сега, сърцето ми се стопли отвътре.
- Хей, Ким! Здравей! Отдавна не сме се виждали. Как си? Къде се загуби? – Чух тези думи изпод маската на един кукер. Не! Това не беше маска! Беше просто лицето му. Осъзнах, че устата ми е отворена, а ченето ми увиснало в изненадана физиономия. Вед-нага заключих устните си, щом се осъзнах.
- Хей, Брад! Здрасти и на теб! – отговори малката ми приятелка. Откъде се познаваха? Какво се учудвам и аз, може би, щом това е селището на кукери и феи, Ким живее тук.
- Това човек ли е? – Стъписа се странният мъж. Явно не е нормално хора да ходят по улиците на Кони… Забравих как се казва градът.
Главата ми се замая. Отново. Имам чувството, че тук ще ми се случва доста често. Чув-ствам се, сякаш някой ме наблюдава. Няма да обръщам внимание. Все пак изцяло ще си разваля впечатленията. Сигурно просто имам главобол, или съм настинала. Да се върнем към разговора:
- З-здравей! Аз с-се казвам Ле-ле-лена. Р-разбрах, ч-ч-че ти си Б-брад. – стиснахме ръ-це. Той е толкова голям и внушителен! Кара ме да мисля, че ще ме изяде. Не, не, че на-истина ме е страх толкова, но все пак…
- Не се страхувай! – Усмихна ми се Брад. – Учудвам се, защото не е често срещано яв-ление човек да дойде не само в Кониретия, а въобще в нашата половина от света! Тряб-ва да си много силно момиче, щом си успяла да минеш през пространството от единния до другия свят. Знаеш ли, Ким, - обърна се той към приятелката ми – ако не е изпитала адски болки, Лена може да е… - И двамата втренчиха поглед в мен. Побързах да отгово-ря на недоизказания въпрос:
- Не, не съм почувствала нищо такова. – Не е лъжа. Вярно, гадеше ми се и ми се виеше свят, но чак пък адски болки… Не си спомням такива неща.
- О, Ким! Лена е надарена със специална дарба! Странно. Миналата пак се казваше Лена. Беше с руса коса и черни очи. Доста си приличат! – Боже мой, Брад описваше баба ми на младини! Виждала съм снимки. Моля? Колко стар трябва да е, че да я е виждал на младини? Изглежда като тридесет и няколко годишен, а баба е на седемдесет и пет. Нещо не се връзва…
Не можах да се сдържа да не попитам:
- Каква дарба? Имам предвид: Какво умея? Да не съм някаква супер героиня? Или пък нещо като изрод? Чудовище? Разкажи ми повече. Тази „дарба” ще важи ли в моя свят?
- Това, с което си надарена, е опасно! Ти можеш да контролираш стихиите. Те включ-ват: огън, вода, въздух, земя и може би дух. Трябва да проверим последното. Сега.
Как така сега? Как ще проверим? Не разбирам, но ако става въпрос за някакви опера-ции и т.н. не съм доброволец! Да не би да ме смятат за опитна мишка!
- Лена! Престани да си мислиш за такива неща! Просто слушай Брад! – Кресна отгоре ми малката феичка.
- Добре – въздъхнах незабелязано. – Какво трябва да правя?
- Просто е – отвърна ми „Кукерчо”. Така ще го наричам вече. Поне на ум де. Когато ка-жа Брад, ми се струва, че разговарям с Брад Пит, а когато погледна… Е, да кажем, че Ку-керчо не прилича на звездата от телевизионния екран. – Погледни ме. Сега повтаряй след мен: Благословена ли съм с дарба? – повторих. – Докажи ми, невиждана богиньо! – и това го казах, макар че ми прозвуча като… Не знам. Моля се на някого, когото не поз-навам. Странно е. Няма да питам коя е тази богиня. Ще разбера след време, може би… - Дай ми знак! – с това повтарянето ми като папагал приключи.
След странен шум на небето се изписа „YES”. Странно, уж говорят български, а…
Мислите ми бяха прекъснати от радостните възгласи на Ким. Не, това не са възгласи. Тя крещи като обезумяла от радост. Какво толкова има? Имам някаква дарба. Сигурно е често срещано.
- Не е често срещано! Ти си уникална! Аз съм фея водач на алтин! В случая алтина! То-ва е най – щастливият ми ден! Ако ще ме питаш какво е алтин, а ти ще го сториш, ще ти кажа. Това е човек, който контролира всичко. В случая ти си голяма алтина, защото конт-ролираш дори и духа! Всички трябва да се кланяме пред огромната ти мощ! Не знам за-що Венера е избрала мен за твой водач? Но все пак богинята ме е избрала! – Значи за тази богиня става въпрос. Най – накрая разбрах.
- Да го отпразнуваме! Мисля, че аурената и нимфа може да почака малко. Елате в моя дом. Кукер и Манес ги няма. – и аз, и Ким му хвърлихме озадачени погледи. – Не ви ли казах? Жена ми се казва Манес, а синът ми носи името Кукер – традиционно е. Както и да е. – Ким още гледаше озадачено.
- Как разбра, че следваме аурената нимфа на Лена? Не съм ти казвала – попита тя.
- О, ами ти нали току що казваше, че си фея водач? Мислех, че следвате аурена нимфа. Предположих също, че тя е на Лена.
След няколко минути вече бяхме в дома на „Кукерчо”. Толкова е красиво! От всички стени се издигат величествени пера (Навярно от някой прекрасен паун) , които все едно са поръсени със златен прашец. Блестят в нощта (Да, колкото и да не ви се вярва, вече е нощ) . Стаите представляват нещо като малки пещери, но са осветени от… Хм, какво е това? Някаква бутилка, не, купа, от която свети нещо като малко слънчице. Виждат се множество малки цветни стъкълца, все едно забучени в скалата на тавана. Хубав инте-риор. Мечтая, когато стана голяма, да съм дизайнер на стаи. Ще си помисля върху този вид. Наистина хваща окото, макар че е нещо съвсем обикновено. На път да стане прека-лено кичозна, стаята е прекрасна.
„Кукерчо” отиде до единия ъгъл на стаята и завъртя някакво копче. В този миг се по-чувствах щастлива, облекчена от всичките си тревоги. Все едно тази машина повлия на настроението ми. Дори ми се приспа. Почувствах как падам на земята под унеса на сладките чувства. Разбрах само, че някой ме задърпа, докато бях паднала на пода. Нататък всичко ми се губи…
Събудих се. В първите пет минути се питах къде съм. После си спомних. Бяхме в къща-та на Брад. После той включи нещо и… Главата ме боли, когато се помъча да си спомня.
Огледах се. Ким е до мен. Но какво по… Завързана е за стената с някакви окови. След още едно оглеждане разбрах, че не само тя е вързана. Това се е случило и с мен. Разли-ката е, че аз съм будна,а тя – не. Къде съм? Питам се не за пръв път.
- Хе,хе, събуди се. – гласът, който каза това, е напълно непознат за мен. И все пак има нещо познато в него. Мисля, че го свързвам с…
Погледнах. Това наистина е човекът с алените ръце и котешките уши и нос. Да се поп-равя: минорпетът, който искаше да ме убие.
- Да, дано има дарбата, за която ми говориш! – Отвърна му друг писклив и мазен жен-ски глас. Погледнах. Там стои дебела, средна на ръст жена с ужасна червена коса, а очи-те и… Те са по – зелени и от две жаби. Не е красива. Напротив. А най странното – ръстът и бе колкото този на Ким.
- Не може да съм сбъркал! Тази феичка казва всичко на „Брад” – двамата се изкискаха. Стана ми ясно. Това е онзи минорпет, който се опита да ме убие. Но защо? О, преди няколко часа Ким ми спомена, че минорпетите и елфчетата са във война с хората. Тази малка жена до него сигурно е елфчето му. Като се замисля, възможно е малката ми водачка да е феичката на „Кукерчо”. Всичко е крайно объркано в главата ми. Въобще как се озовах тук? Защо бях заспала до преди малко,…
Преди да довърша мисълта си Ким изкрещя. От уплаха, може би. И моята реакция щеше да е такава, ако имах глас. Много ми се насъбра и ето: не мога да говоря.
Тя се обърна към мен. Май е уловила мислите ми. Кимна ми. Супер! Ще си говорим чрез мисли! Винаги съм искала някаква такава способност! Неочаквано в главата ми заз-вуча някакъв глас. На Ким е. Каза ми:
Знаеш ли къде сме? Адски сме загазили! Този минорпет ли се опита да те убие?
Кимнах.
Ужас! Това е техния … Как да ти обясня? Нещо като цар. Той ги контролира. Казва се Ромъс, а елфчето му е Рената. Сигурно са разбрали за дарбата ти! Тя е толкова опасна! Могат да я използват, както си поискат! Не питай как ти говоря чрез мисли! Просто е така. Ами ако стане нещо лошо с нас? Трябва да запазим самообладание. Впрочем, разбрах какво са направили: Ромъс се е преобразил така, че да изглежда като Брад. Не ми се мисли какво е направил с истинския… Ние му казахме всичко. Сега разбирам откъде е разбрал, че следваме аурената ти нимфа. Предвидили са всичко. Тук е чернище. Не мога да използвам никаква магия тук, но аз и ти сме дълбоко свързани. Пък и ти имаш невероятна дарба, така че можем да си контактуваме мислено, без някой да ни хване. Знам, че си много изплашена, но не се предавай. Имам предвид да не се поддаваш на страховете си. Рената това и чака. Тя умее да създава илюзии, които можеш да видиш само, ако се страхуваш прекалено много от нещо. Опасна е. Не знам какво ще правим. Няма измъкване. Има само едно спасение: …………………………………………………………
Почувствах се, все едно в главата ми нахлуха безброй малки бели петънца. Малко по-малко започнаха да се изтриват думите на Ким. Почувствах се като дреха, която се чисти с белина. След около две минути вече не чувах нищо в главата си. Реших, макар и уплашена, да чуя за какво разговарят Рената и Ромъс.

- Поддаде се на страха си! – извика с радостен и зъл глас елфката.
- Чудесно! – каза Минорпетът. – Хайде, ние ще те изядем! Изплаши се още!
След тези думи в мен се надигна вълна от смелост. Никой не може да ме дразни та-ка! Не съм толкова невежа, че да се плаша, че някой ще ме изяде (Макар, че е много ве-роятно)!
- Не съм такава хлапачка, че да се страхувам от теб! Много добре знам, че искаш сила-та ми, а ако ме убиеш, няма да я получиш! – след като изрекох тези думи, белите петън-ца в главата ми изчезнаха. Хей, станах смела и Рената вече не можеше да ми влияе!
- Супер – иронично се изрази Ромъс. – Смело момиче. Как се падат само на мен?
- Да не съм ти играчка, че все да ти се падат като мен?! Аз съм единствена и неповто-рима! Ти няма да имаш дарбата ми, докато космосът не бъде измерен в километри! Не ме дразни, защото ще ти се случи нещо! – Не блъфирам. С идването на смелостта ми дойдоха и планове за измъкване. Отново чух Ким в главата си:
Точно така! Планът ти също е добър, но не ще се получи. Рената не е единственото им тайно оръжие. За Ромъс се носят страшни легенди от десе-тилетия.
„Че вие по колко години живеете?” Помислих си въпроса ясно, така, че малката ми приятелка да го чуе, преди да е продължила.
Не ти трябва да знаеш! Пък и аз съм млада. На петдесет години съм. Рената е на двеста и петдесет. Не ме питай защо изглеждам толкова малка, няма да получиш отговор!
Говорехме за дарбата на Ромъс. Според някои той има същите способности като теб. Според други той може да се клонира и се е учил при най добрия черен магьосник: Безименния. Това естествено са само легенди. Колкото и да съм изплашена, усещам в мен едва загатнато любопитство. Когато бях малка, много исках да знам какво може Ромъс. Сега ще го разбера, макар че няма да мога да кажа на никого – Тя преглътна тежко, все едно бе погълнала голяма буца.
- Не ми се чака повече! Извличам силата и и туй то! – След неочакваните си думи Минорпетът започна да прави някакви жестове с ръце. Първата ми мисъл бе, че това са жестомимически знаци. Но не беше така. Между нас се появи нещо като златиста нишка. После осъзнах, че „нишката” излиза от мен и тръгва към него. Уплаших се. Последното, което чух бе:
Не! Не! НЕ! Не се предавай!...
Чувствам,че ще изгубя съзнание.
Изведнъж (Не първото неочаквано нещо за днес) усетих силна и ярка светлина да пронизва затворените ми клепачи. Чувствам се по-силна, по-укрепнала. Мисля, че мога да стана и да набия онзи Ромъс (Да, падам си малко побойница). Но не. Силата в мен е чиста като водна капка. И аз се усещам точно толкова чиста. Отварям очи и светлината ме заслепява. Чувам само:
- Браво, Лена!Ти изпълни своята мисия! – думите ги каза топъл и грациозен женски глас, галещ с всяка дума.
Всичко стана светкавично бързо и след около секунда бях на белището където за-почна всичко.
- Коя беше тази? – Това е единственото, което можах да попитам
- Не разбра ли? Това беше аурената ти нимфа! Тя ни спаси! – отговори ми въодушеве-на Ким.
- Какво правеше Ромъс с мен?
- Изсмукваше силата ти! Затова отслабна! – огледах се – Не! Нямам предвид килогра-мите ти! За това само ли мислиш в такъв момент?
- Не. Да сменим темата. Какво ще стане с Брад?
- О, той е добре. Чувствам го. Както сигурно вече си разбрала, аз съм неговата фея и усещам, когато той е в беда. Странно защо не усетих нищо, когато Ромъс беше в тялото на Брад… Но пък аз ли ще се меря с неговите огромни способности?
- Чудя се защо ли баба не ми е казала за взаимния свят?
- Да… Ето тук идва малко неудобната част. Трябва да те омагьосам така, че да забра-виш всичко, което се случи досега. – Ким се просълзи. – Не искам да ме забравяш, Лена. Но такива са правилата. Нашата половина от света трябва да си остане анонимна за хората. Съжалявам. Ако имаш да ми казваш нещо, направи го сега.
И аз се просълзих. Не искам да се разделям с Ким. Нито да я забравям.
- Не, по-добре да не усложняваме нещата с прекалено дълги и сълзливи сбогувания. Адски ми е мъчно.
- Чао!
Всичко се размаза пред погледа ми. Не разбирам. Къде съм?
- О, ето те! – Най сетне съзрях Дари сред многобройната тълпа. – Искам… - Щях да и кажа как се почувствах странно, но в главата ми прозвуча гласче като на малка мишчица:
Не и казвай!
Реших да послушам непознатия глас. Намирах нещо познато в него, но не го бях чува-ла преди.
- Какво искаш Лена? – Попита ме Дарина.
- А…Амии… Захарен памук! Прияде ми се много! – измъкнах се. И не излъгах. Наистина ми се ядеше захарен памук.
Огледах се пак за кукера с голямата камбана, докато Вик и Дари вземаха памук. Странно. Няма го. Е, беше хубав! Като се замисля, кукерите наистина могат да живеят дори в друг свят и да правят магии! Какви глупости! Какво си мисля! И все пак май вяр-вам в тях. Не знам откъде съм сигурна, но е така. Е, да се забавляваме! Май денят ще мине по първото ми по-добро очакване! Ето ги Виктор и Дари. Ах, как се гледат!… Като влюбени птички са. Оф, пак си мисля как ще ме забравят… Да не се занасям сега и с това! Все пак…
Животът е едно голямо приключение!

Международният конкурс "Един ден в страната на чудесата" организиран от Зорка Първанова не беше незабелязан. Ще включа тук моето съчинение за там. (Можете да го видите и във форума Art zone, там съм ~Kiss_me~, а в House Of Night Forum съм ^Vampire_Girl^):

Приключение в Страната на Чудесата

Имало едно време…Не! Всяка приказка започва така! Нека бъде:
Имаше едно момиче на име Мелани. То беше вече голямо и не вярваше в магии. Не вярваше в приказки. Не вярваше в чудеса. На Мелани се случи нещо невероятно,но после ще разберете какво. Тя имаше малко сестриче–Мери.Малкото момиченце обичаше да му се четат приказки. ”Алиса в страната на чудесата” му беше любимата. А Мел? Тя изобщо не харесваше тази приказка.”Фантасмагории!” мислеше си.
Един слънчев понеделник двете сестри отидоха на малката полянка непосредствено до къщата им. Тя бе обляна в пелена от слънчеви лъчи. Беше красиво.Мелани и Мери разпънаха едно одеалце върху росната трева и седнаха върху него.
-Прочети ми приказка! - възкликна Мери с ангелско гласче.
-Коя? – пророниха се думите на Мел.
-За Алиса! - нетърпеливо каза хлапето.
-Не нося книжката - измъкна се голямата сестра.
Видях,че я сложи в чантата си! - детето изрече тези думи,все едно е детектив намерил улика на местопрестъплението.
-Пипна ме! - пошегува се Мелани -Добре… - тя извади книгата от чантата си и зачете:
-Имало едно време малко момиченце…
-Като мен? - запита Мери.
-Да,като теб - каза Мелани и продължи да разказва:
…То било с дълга руса коса и сини очи…
-Това не е приказката!Ти си измисляш! - ядоса се малкото сестриче.
-Да,но е същата приказка.Ще бъде по-интересно аз да я измисля.-обясни по-голямата сестра. -…Веднъж отишло на една поляна и…
-И… - очите на детето блестяха от любопитство.
-…И… Приказката свърши! - засмя се Мелани.
-Не! Не е свър…
И тогава двете момичета чуха странен шум. Приличаше на тътен,примесен със скърцане. Малката сестричка се изплаши. Заплака.
Двете хукнаха да бягат презглава. Мери изоставаше. Мел я взе на ръце,като продължаваше да бяга.
-Не се страхувайте от мен! - Гласът беше далечен,но на сестрите им се стори,че ще го чуят, дори и ако бяха на другия край на света. Все пак това не им вдъхна доверие.
Краката на Мелани се заковаха към земята и тя залитна. Не падна,но се уплаши. Искаше да се затича към вкъщи,но не можеше. Мускулите отказваха на командите на мозъка и. Беше странно. И всичко… Всичко свърши.
Голямата сестра се огледа. Валеше сняг,но не беше студено. Дори напротив-можеше да си по тениска и къси панталонки и пак да ти е горещо. ”Сигурно това е да си в рая” помисли си Мел. Огледа се още един път. Мери я нямаше.
И тогава я видя. Малката и сестричка беше яхнала голяма близалка във формата на пони. Вече беше ясно,че не са в рая,но малкото момиченце бе облечено в бяла, дълга до нозете му рокля. То бе обуто в светлорозови балетни пантофки. Не можеше да се повярва, че това е Мери. Как бе станало това?
Мелани погледна себе си. Не бе възможно! Тя беше облечена по абсолютно същия начин, с изключение на чантата, в която беше книгата „Алиса в страната на чудесата”. Двете сестри бяха като ангели сред снежната покривка.
Онзи глас пак се чу. Този път не бе умолителен. Бе развеселен. Казваше:
-Внимавай! Твоето пони ще се счупи сладко, сладко, ако продължаваш така!
Говореше на Мери. Двамата се смееха. Но кой беше „той”? Цялата ситуация беше направо каша в главата на голямата сестра. Тя затвори очи и се опита да подреди мислите си.
В този момент две здрави ръце я хванаха и и помогнаха да се изправи на крака. Тя отвори очите си. Те бяха пълни със страх, но и с любопитство. Кой беше този човек и защо и помагаше? Странникът носеше голям цилиндър и сако в черно и червено. Панталоните му бяха в същата гама цветове. Той раздвижи устни и от тях излезе гласът. Гласът, който бе чула да се шегува, гласът, който викаше след нея и сестра и.
-Е, май си паднала в дълбока пряспа. Добре ли си?
-Да, да. - Мелани отговори без да мисли. - Кой си ти? - попита.
-Колко съм неучтив! - засмя се странният човек - Аз съм просто Джо.
-Добре, Джо, къде сме и защо сме облечени така?
-Толкова сте невежи вие хората! Има си табела! - Джо посочи на някъде.
Там наистина имаше табела.На нея пишеше:


Страната на чудесата


-Какво става тук? Да не би да съм в театъра? - учуди се Мелани на странната табела.
-Всички реагират така… - промърмори на себе си Джо. - Ако искаш ще разведа и после ще си правиш заключения - След като каза това, Джо подаде ръка на Мел.
Тя не я пое. Но после се замисли. Какво лошо щеше да стане? Така и така, не можеше да се върне в къщи.
-Ще дойда. - съгласи се.
-Така… Първо ще ви покажа „Меджик стрийт”.
-Меджик… Какво? - сепна се Мел.
-„Вълшебната улица”! Там живеят всички приказни герои като Снежанка ,Пинокио, Хензел и Гретел и така нататък. Заради промените, Пинокио все още говори с дървените столове, защото е самотен, а вещицата от приказката за Снежанка и седемте джуджета още види ли огледало го пита „Огледалце на стената,коя е най-красива на земята?”, но се справяме някак. - обясни Джо.
-Какво сте променили? - полюбопитства Мери.
-Доста неща. - отговори и мъжът. - Пристигнахме!
Двете сестри не можеха да повярват на очите си. Пред тях имаше прекрасни кооперации в черно,бяло и златисто. От единия прозорец им махаха момче и момиче. В градините бяха израснали позлатени дървета със скъпоценни камъни.
-Какво е това място? - запита малката Мери.
-Нали ви казах. Това е „Вълшебната улица”. - каза Джо - Но няма да оставаме тук. Трябва да разгледате всичко.
Мелани, Мери и Джо продължиха по пътя. Не след дълго съзряха в далечината огромно увеселително влакче. След като се приближиха още малко видяха и нещо като виенско колело, но цялото от шоколад. Вгледаха се още малко и разбраха, че и влакчето е от шоколад. Целият панаир беше от шоколад. Имаше шоколадови колички, шоколадови въртележки и въобще каквото се сетиш от шоколад!
-Тук вече можем да поостанем, но малко! - извика Джо след Мери, която вече беше побягнала към шоколадовите удоволствия.
Мелани се почувства като малко дете сред всички тези неща. Тя попита Джо:
-Къде сме?
-На шоколадовия панаир естествено! - възкликна човекът. - Забавлявай се де!
И колкото и да беше странно на голямото момиче му беше забавно. Тя се състезава със сестричката си на стрелба, блъскаха се с колички. Двете бяха щастливи. Когато се стъмни Джо ги повика. Те трябваше да си тръгват.
Минаха по една бонбонена пътека. Покрай нея имаше огромни близалки в най-различни цветове и форми. Мел си спомни това място. Тук се бяха озовали в самото начало. Имаше обаче една разлика - пред тях на пътеката имаше костенурка с долу-горе човешки ръст. Тя ли щеше да ги изпрати у дома? Сигурно.
Когато се приближиха още малко към животното,то проговори с човешки глас:
-Огледалата размести
и в своя свят премини.
Ще има набор от грешки богат,
но най-важен е крайният резултат! - след думите си голямата костенурка изчезна като дим.
-Конитори! Все гатанки мислят! Не могат да свършат нещо полезно! - ядоса се Джо.
Сестрите не обърнаха внимание. Мелани вече вярваше в чудеса-дори и това да беше сън.
На пътя им изникна още едно странно нещо - врата. Зад нея пътеката продължаваше.
-Променили са входовете. - възкликна Джо - Да отиваме във вашия свят! - и той отвори вратата.
Той и момичетата влязоха в огромна стая с много огледала. Вратата зад тях се затръшна. Пробваха да я отворят - беше заключена.
-Ами думите на костенурката? Не важат ли точно за тук? - попита Мери. И беше права. Но никой не и обърна внимание.
-Не ставай смешна, малката! - Каза и Джо. - Кониторите говорят само измишльотини!
-Какво всъщност са те? - попита Мелани.
-Кониторите са същества,които под животинска форма си измислят нещо като гатанки със римувани стихове. Ходят и ги казват на хората. Приличат на досадни мухи! - обясни мъжът. - Носят се разни легенди как преди много, много години гатанките им спасявали от опасности. Това тук с огледалата е просто съвпадение…
Докато Джо обясняваше, Мери се бе облегнала на едно от многото огледалата. Със стържещ шум то се отмести и откри врата. Голяма дървена врата с метална дръжка.
-Сигурно от тук ще ви върна у вас! - възкликна мъжът. - Да вървим!
И те отвориха вратата. Светлината ги заслепи и не видяха нищо. Престъпиха прага и се озоваха сред огромни треви, по-високи от Джо.
-Къде ни отведе? Върни ни веднага! - развика се Мелани.
-Шшт!
И тя млъкна, защото видя огромния динозавър пред тях. Приличаше не на огромен гущер, напротив. Беше нещо като сребърен. С дълга опашка и къси заострени уши, той напомняше на котка. Те видяха вратата. Тя беше зад котешкия динозавър. Побягнаха към нея с всички сили. За тяхно щастие, докато коткозавърът се усети, вече бяха достигнали целта си - дървената врата. Отвориха я, и отново влязоха в стаята с огледалата.
-Къде отидохме, какво беше това? - засипа с въпроси Мел.
-Не знам, и не искам да знам! - отговори и Джо.
Докато ги слушаше как се карат, Мери тайничко отиде до друго огледало и го побутна. Искаше да види какво има зад него. Отново се отвори врата, но не толкова ярка. Докато се караха, Мъжът и по-голямата сестра ахнаха. Светът отвъд вратата изглеждаше точно като техния. Те минаха през тънката, светла прилична на паяжина завеса провесена пред вратата. Навлязоха в своя свят, или поне така си мислеха. Бяха в същата горичка, в която бяха разпънали одеалцето си. Погледнаха към небето. Бе облякло оскъдна премяна от малки снежнобели облачета. Покрай тях пробягна заек. Беше наистина странно, защото той бягаше по небето. Помислиха си, че им се е привидяло, но не беше така. Разбраха грешката си след като още няколко животинки минаха по небето. Какво ставаше? Никой не знаеше отговора на този въпрос. Те пак видяха дървената врата. Но и тя като всичко друго беше провесена от небето. Как щяха да стигнат до нея? Не бе лесно да се измисли.
-За щастие имам малко от тези. - каза Джо и изкара от джоба си няколко бобчета.
-И какво ще направим с няколко бобчета? Ще извием бобена стълба? - прояви сарказъм Мелани.
-Не! Не си ли спомняш приказката за Джак и бобеното стъбло? Сега Джо ще засее едно бобче и ще порасне голямо, голямо стъбло за нула-време! - Обясни Мери.
-Не ставай смешна! - засмя се Мелани. - Такива неща не са… - Тя съзря огромното бобено стъбло пред себе си. - Реални!Как стана това?
-Сестра ти е много по-умна от теб. - подсказа Джо. - Тя ти казваше какво ще направя! Трябва повече да вярваш в чудеса! Мислех,че вече си научила този урок!
-Вярвам, но това е просто… Невъзможно!
-Няма нищо невъзможно! Качвайте се! - мъжът помогна на по-малкото сестриче да се изкачи до вратата.
Щом влязоха в стаята с огледалата, Мелани бързо хвана Мери за ръката:
-Не пипай тези неща! - скара и се.
-Няма вече! Обещавам! - съжали за постъпката си момиченцето.
Джо прикова поглед към тавана. Усмихна се на двете сестри и даде на Мери книжката, която тя най много обичаше - „Алиса в страната на чудесата”, а на Мелани подаде малък сребърен часовник бляскав като слънце. Тя веднага го сложи на ръката си.
След като раздаде подаръците си, мъжът и двете момичета засияха. На раменете им затежаха ангелски крила и полетяха нагоре. Какво ли имаше там? След малко щяха да разберат.
Двете сестри се стреснаха и се събудиха. Това явно е било само сън. Може би,а може би - не. Мери бе хванала с нежните си ръчички малка книжка, а на ръката на Мелани блестеше сребърен часовник.
Как мислиш? Дали те просто са сънували, или са изживели нещо фантастично? Аз залагам на второто,но ти сам си реши!

Ето рисунки:

Ето ме пак! Не ще се изненадам, ако ви мързи да прочетете разказите ми. Доста са дългички. Дори мен ме хваща мързел да си ги чета. Ще ви дам нещо съвсем малко, за да бъде прочетено.Ето и неговата "История":

Ами ходя на курсове по БЕЛ. Госпожата един път ни кара да се опишем с животно, да кажем защо и за домашна да напишем кратко съчинение (до 1 страница) за избраното животно (художествен текст). Ето го моето (поднасям извиненията си, ако има правописни грешки):

Размислите на една котка, или нещо повече...
„Снегът” блестеше пред очите ми. Не блестеше, а сияеше. Защо в кавички? Защото невежите хора под „сняг” разбират замръзнала вода, а това чудо на природата е толкова повече… Лапичките ми оставят следи върху нежната бяла покривка. Тя бе тъй красива, но тъй мокра. Не я харесвах особено, макар, че и се възхищавах. Аз бях котето Писана. Писана,какво глупаво име! Пак невежите хора бяха накарали моята малка стопанка да ме нарече така. Но щом това бе нейното решение, то аз го уважавах.
Какво е „сняг”? Нещо, което всяко живо същество, освен човека, разбира и чувства. Има толкова легенди,че това са малки толкова свети организми,че сияят в белия цвят на чистотата. Други легенди гласят, че това е мястото,където душите слизат от рая, за да си починат. При всички случай, така нареченият „сняг” не е просто замръзнала вода.
Някога се възхищавам на хората. Те откриват толкова много неща, които никой друг вид не знае, а не могат да разберат други, които са толкова очевидни. Просто са невероятни! Искат да са най-напреднали, а се избиват за малките хартийки в джобовете си! Не могат да разбират нашия животински език, но искат ние да можем! Те не знаят, че всяко действие, е повлияно от важни за природата майка последствия. Не знаят, че когато навредят на някой или нещо друго, те вредят лично на себе си по морален начин.
Но има и други хора. Те се опитват да разберат какво става около тях не чрез науката. Тези хора са запазили детското в себе си, а това е ключът към разбирането с природния свят. Той е толкова сложно устроен. Когато се родят, малките бебета на хората знаят и разбират всичко, което става около тях, но не могат да го кажат с думи на себеподобните си. Пробват да направят това със знаци, но глупавите хора не могат да ги разберат. Наричат тези знаци първа думичка и така нататък. С порастването си детето знае и разбира все по малко, докато забрави напълно смисъла на живота...

Има една книжка, която никога няма да забравя. Прочела съм много (Е, не мога да се меря с вас де.) но всичко минава. Знам, все ще се намери някой, който да каже, че няма да забрави "House Of Night", но повярвайте греши. Дори и сега да му е много, много интересно, все ще дойде време, когато ще мисли "Абе, имаше една книжка с даскало за вампири, ама как се казваше?".
Моята незабравим акнижка е "Малкият принц" на Антоан Дьо Сент Екзюпери. Препрочитала съм я няколко пъти и всеки път разбирам нещо, което до сега не съм забелязвала. В началото, когато малкият принц дойде на земята, каза на разказвача "Нарисувай ми овца!". Принцът все не харесваше овцете. Надявам се да хареса моята:
http://195.149.248.189:8080/2010-03-29/91d9329a0494995ef530b9f2a50cbfbf_920x0.jpg

Нали рисувах за един конкурс, та ви казах, че ще постна рисунката. Ето ви я:

Сори за качеството, утре ще кача по - хубава